Вход / Регистрация
СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА УСТРОЙСТВО!

Начо Христосков попада в книгоиздаването случайно

~ Последно обновена: 27.12.2013 11:53

Начо Христосков попада в
книгоиздаването случайно

В трудовата биография на автора, който се взира в гънките на човешката душевност и търси мотивацията за криволичещото поведение на съвременния средностатистически българин, има записан 10-тина годишен период в сферата на книгоиздаването. В личното си творчество Начо Христосков се стреми към значимост на темите и многообразие на героите. Смята, че без да е за сметка на дълбочината и художествеността, литературният текст трябва да е поднесен на читателя умно и деликатно, на разбираем и пластичен език.
В кратко интервю разказва за вълнението си и уважението към книгите...

Коя книга четете в момента?
„Прошепната книга“ – роман от Варужан Восганян, съвременен румънски писател от арменски произход.

Книги в какъв жанр предпочитате?
Еднакво обичам и поезия и проза. В прозата предпочитанията ми са към подчертано психологическо-драматичните, но четивни текстове в основата, които е човешката личност и всичко значимо, което я съпътства от раждането до смъртта й.

Коя книга, прочетена в детството Ви, е повлияла в последващото Ви развитие?
Само една ми е трудно да посоча. Най-вероятно Българските народни приказки, приказките на Андерсен, индианските романи и по-точно „Синовете на Великата мечка“ от Лизелоте Велскоп Хенрих, „Капитан Немо“ на Жул Верн.

Колко пъти можете да прочетете една книга? Назовете книгата, която сте прочели най-много пъти.
Ако е многопластова и ми харесва – и 2, и 3, и 4-ри пъти. Доста пъти съм препрочитал „Характери“-те на Теофраст, „Опити“-те на Монтен, някои от съчиненията на Карл Юнг, „Чужденецът“ на Албер Камю, „Спун Ривър“ на Едгар Ли Мастърс. От българските – разказите на Й. Йовков, поезията и фрагментите на Атанас Далчев, поезията на Борис Христов.

Какво Ви повлече в света на книгите и книгоиздаването?
Когато бях съвсем малък, моят баща (царство му небесно!) вечер преди заспиване ми разказваше приказки, но винаги всяка по различен начин. Следеше реакциите върху лицето ми и ако видеше, че се възхищавам от находчивостта и смелостта на третия брат, отсякъл главата на лошата ламя, импровизираше и от себе си добавяше към образа му още две-три героични черти. Ако усетеше, че се смея на глупостта на вълка, увеличаваше ситуациите и поредицата от глупавите му постъпки.
В моето детство и ранно юношество книгите бяха една от малкото и леснодостъпни форми за удовлетворяване на някакви смътни духовни въжделения и потребности. Вероятно от тогава у мен спонтанно е възникнало уважение и увлечение към думите като средство за изразяване мислите, състоянията и действията на хората.
Сега ми е много смешно, когато си спомня за отпечатването на първия ми разказ в значимо национално издание. Бях на 21 години, студент 2-ри курс. Имаше един в-к „Студентска трибуна“. Купих си 5 броя с моя разказ, вървях гордо по улиците и си мислех, че на челото ми пише „писател“ и едва ли не всички мен гледат... А днес, толкова години по-късно, дори и пред съседите си изпитвам известно неудобство да се самонарека „писател“.
А в книгоиздаването попаднах съвсем случайно. Поради неособено възторженото ми отношение и преклонение към партийните секретари, още в началото на януари 1990 г. останах безработен. Някъде след година директор на пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ беше станал един от най-добрите преводачи на английска литература и самобитен белетрист, моят близък и до днес приятел Йордан Костурков. Той ме покани, имаше някаква нова длъжност „Организатор маркетинг и реклама“, за която никой от работещите дотогава в издателството не искаше да се преквалифицира и заеме. Започнах на тая длъжност и тъй като съм „кариерист“, само за една година от тая най-ниска позиция, минавайки за кратко през зам. директорство, се „изкачих“ на директорското място, което беше равносилно на безсмислието на 10-ти септември 1944 г. да си купиш фабрика, след като вече е започнала поголовната национализация... Та така, като директор на държавно издателство, за чиято съдба на неговия собственик (държавата) въобще не му дремеше, изкарах близо 10-тина години. Последните 4-5 от тях бяха абсолютно безсмислени и съжалявам, че съм хабил нерви и усилия за спасяване на неспасяемото.

С какъв текст се възпитава читател?
Трудно ми е дам някакъв категоричен отговор на такъв въпрос. Читателите са различни и всеки от тях е с различен вкус, предопределен от генетичната му зададеност, социално обкръжение, житейска съдба и т.н. Почитателите на забавно-развлекателната литература трудно ще се преориентират и предпочетат друг вид текстове. Хората с по-висок мисловен и естетически капацитет пък едва ли ще се прехласнат пред забавно-развлекателни текстове. В крайна сметка с избора си всеки читател заслужава своята доза уважение. Най-важното, според мен, е четенето на книги като вид човешка дейност да не изчезне и да не бъде омаловажавано.

 

© Интервюто проведе Невена Николова

© Снимка: Мая Любенова

 

Коментари

Само регистрирани потребители могат да добавят коментари!