Вход / Регистрация
СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА УСТРОЙСТВО!

Здравко Дечев за книгата на Бригита Йосифова „Обещах да запомня“

~ Последно обновена: 05.09.2013 12:14

Здравко Дечев за книгата на
Бригита Йосифова „Обещах да запомня“

Не мога да се отърся от личното си смущение, че при възприятието на личността Увалиев, помисленото вероятно никога няма да бъде изчерпателно и точно, изреченото – достатъчно близко до човешкия му облик, разказаното – поосвободено от напора на емоциите, а понякога и от прословутите наши предубеждения. И пред тази вечно отворена книга няма как да избягаш от чувството, че всеки следващ прочит я пренаписва, а при мен подклажда и наивното ласкателство, че някога, някъде, животите ни са протичали паралелно, за да се срещнат днес в един задочен разговор с Петър Увалиев чрез посветената му книга. Среща разговор между невъзможно познати. И в това е магията й, защото ни обвързват не бита и обичайните обстоятелства, а думите. Думи спомнени и съпреживявани многократно, изтъкали една безплътна материя, която може да те понесе към висините, но и да те обвие в моментна горест. Така си представям и началото на онова приятелство между Бригита Йосифова и Петър Увалиев. Приятелство споено от думи на човечност, но и на предадено знание или на шокиращо разномислие. Интелектуална връзка, която книгата не просто архивира и представя.

Това не е само книга памет, парафирана от авторското обещание. Изданието е своеобразна история на българския дух, вплетена в нишките на своето и чуждото, познатото и безизвестното, миналото и настоящето. Показателна за това е липсата на претенция да възприемем написаното като опит за биография или за мемоаристични записки с проскърцващо на места публицистично перо. В тази книга няма стриктна хронология, но има вечност! Няма толкова задължителен подбор на факти, колкото импулси от онази емоционална памет, която сама ни посочва, кое си струва да бъде разказано. Няма и абсолютни житейски истини, но има възможни пътища към тях! Няма толкова носталгия, колкото удовлетвореност, благодарност, щастие от преживяното! И в крайна сметка няма жанров модел, който може да обеме и оправдае същността на този текст. Не е и необходимо, защото такива книги се пишат от съдбата! И няма аршин, с който литературата да ги мери! За мен дори с думата разговор (изведена в надслова) не всичко е казано. Разговорът е например само повод преразказаните монолози на Петър Увалиев да бликат като от извор с жива вода, чиито подводни течения и неочаквани криволици увличат. И си мисля всъщност колко е трудно да се разговаря по този начин, защото словоохотливото сладкодумие често няма нужда от събеседник, а от слушател. И тук му е мястото да споделя, че авторката не просто умело подхваща или се вписва в разговора. Тя често го провокира, полемизира, но и най-важното – води го с чувство на уважение и запазва диалога, дори тогава, когато напористо спори и не се съгласява.

Има един немаловажен детайл в общуването. Двамата събеседници взаимно си дават прозвища. Така Бригита Йосифова получава миловидното обръщение „Ангелче", а Петър Увалиев, заслуженото – „Шехерезад“. Именувания, които не означават роли, а естествено амплоа. Така чистосърдечието на единия, приема мъдрото достолепие на другия. И стават наистина равни, защото са хора с дух и сърце, с поглед, който вижда ежедневието от по-красивата му страна. Дали ще я назовем изкуство (в различните му прояви), изтънчено френско ястие или претъпкана домашна лавица с книги, е без значение! От значение е само това, че все по-малко хора днес, умеят така да споделят ежедневието си. Та колко от нас ще се поразговорят за това, че Вапцаровите прощални стихове „понякога ще идвам във съня ти...“ могат да натъжат, независимо на какъв език прозвучават?! Кой днес чете по телефона стихове на Пушкин?! Все по-малко хора умеят дори да се наприказват. А какво остава за това да спорят за неща, които, меко казано, са учудващи. Учудват както с темата, така и с дълбочината, с която се подхващат. В един такъв разговор интервю Петър Увалиев отсича: „Аз мразя паметниците. Отричам паметниците въобще...“. Естествено в тази ситуация се намесва журналистиката, която е добра, когато разнищва нещата докрай (няма да преразказвам спора, интерес е финалът му). Бригита Йосифова описва черната гранитна стена във Вашингтон с несвършващи имена на загиналите във войната с Виетнам... Един паметник на скръбта. Един духовен паметник, както го нарича и безпрекословно приема Петър Увалиев. Не става въпрос за това кой от двамата надделява в спора. Единствен победител в разговорите им може да бъде само аргументираната мисъл. Независимо дали иде реч за мостовете като уникално човешко изобретение, или за иконите отвъд канона, или за творец от всемирния литературен, изобразителен или актьорски небосклон. Каквато и тема да се подхване обаче, все се стига до родното, нашето, българското. И това се прави някак ревниво, без предубедена патриотарска помпозност и преиграни емоционални пози, а с трезва мисъл, изречена от самия Увалиев: „...каквото и да правиш, никога няма да станеш англичанин... Не си никога един от тях. Затова трябва да живееш така и да постигнеш онова, заради което да ти се възхищават... Да си за околните не имитация на англичанин, а достоен българин“. Затова неговата половинвековна раздяла с родното се е превърнала в непрекъснато движение към българщината, за да ни подсеща, че не може да израснеш без корен, независимо колко благоприятна може да е чуждата средата. Не си е позволил, подобно на някои съвременници, да приеме националността си за кръст, който мъкне по пътя на емигрантската си голгота. В книгата, за България се говори не само когато става въпрос за завръщанията на Петър Увалиев. България си остава една безпределна духовна територия, която можеш да обитаваш, където и да си. Да възраждаш и с личностите от културната ни история, и с вазовското благоговеене пред българската реч, и с любимите места в София, в Стария Пловдив и прочие. „За разлика от други българи, аз съм имал нужда от България, за да имам европейско самочувствие – признава Увалиев – и затова съм търсил в българския живот, дори в най-черните му прояви, прашинката, която да хваля, а не преспата, която да хуля.“ И пак по вазовски заговаря с болка за българската демокрация, която го плаши със своята грубост и с интелектуалната си немощ, за обществото, което буквално е полудяло и отблъсква с нарочната си политическа карнавалност.        

И приказките, нямат край... Буквално неприключили една, двамата започват нова, която пък се оказва разказ в разказа и ни отвежда в друга посока. Понякога се връщат да допълнят или продължат стара тема. И цялото това хаотизирано повествователно движение заприличва на лабиринт, чиито пътища обаче винаги ни извеждат до светая светих на един многолик човек. Бригита Йосифова е разкрила тази многолика палитра. Дори си мисля, че в хода на самото писане е преоткривала с възхита богатата му натура, извайвала е с трепет и плахост различните му лица. Така ще видите Петър Увалиев в образа на английско конте, което пристига с черен ролс-ройс и огромен букет от сто червени рози. Розите, купени с последните му останали пари, след като е наел скъпото возило от сватбена агенция. И всичко това да разказва София за богатия му лондонски живот, та да може и майка му да чуе.

Да Ви обяснявам, че за човек можем да съдим и по-начина, по който той общува, е излишно. Да Ви напомням как днес се общува и разговаря празнословно, и то дотолкова, че ежедневието ни е низ от абсурдни сценки – също считам за излишно. Но искам да подчертая, че освен много други неща, книгата на Бригита Йосифова може да ни разкрие и финеса на непринудения, но смислен човешки досег с другия. Така разговорите, породили основанията за тази книга, не са обичайното делнично безделие, а хребети от думи или пък рошави мисли, които ни мамят със своята фриволност, след което често ни оставят сериозни и странно безмълвни. Безмълвие пред това как човек може да развива себе и да овладее света, но и затаен дъх в очакване на продължението! Продължение, при което участваме в нечий живот като близки. Продължение, след което разбираме, че не е важно къде живееш, а с какво живееш. И не на последно място, продължение, чрез което пишем собствените си духовни биографии. Сред редовете на моята добавих следните цитатни извадки от книгата: „...няма друго блаженство на този свят, вън от чувствеността, което може да се сравни с размяна на идеи и мисли по време на разговор“ и  „умението да се мисли и спори е истинската тапия“, истинският житейски университет. Винаги съм смятал, че е обидно една книга да се сведе до афористични извадки, но не съм разбирал, че малко книги го предполагат.

Заглавният анонс „Обещах да запомня!“ е дълг, лична емоционална памет, ала преди всичко един същински урок по българознание, при това във всичките му прояви и възможни предели. Като читател се чувствам призван да го уча и предавам, ако не така пламенно и неистово, както Ангелчето и Шехерезад, то поне подобно на тях. Но и някак ми тежи, че моето време май по-често стои странно безмълвно пред хора като Петър Увалиев. Иска ми се да вярвам, че го прави от страхопочитание пред достолепието и духовната им неотразимост. Но мога да си позволя да бъда и по-безпощаден: в медийния шум името Увалиев ми се струва тема табу. Дали в това няма и нещо закономерно, защото неговото име не може просто да бъде вписано сред множеството, защото самият той е история. История, която се пише със спомените, архивите, дори легендите около него. История без край...  История за един беловлас мъдрец от моето неотдавна, който признавал за ценен дар единствено казани или написани думи. Насладете им се!

 

© Текст: Здравко Дечев                                                                                                           


 

Коментари

Само регистрирани потребители могат да добавят коментари!