Вход / Регистрация
СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА УСТРОЙСТВО!

Дорис Лесинг - „епик на разделената цивилизация“

~ Последно обновена: 13.08.2013 16:46

Дорис Лесинг - „епик на
разделената цивилизация“

Йордан Костурков за нобеловия лауреат Дорис Лесинг.

 

Нобеловата награда на Дорис Лесинг беше посрещната, както неведнъж е ставало, с противоречиви коментари. Вероятно най-авторитетният от критиците й, американският професор Харолд Блум, феноменална личност, човек, който чете по петстотин страници на час, заяви, че е имало много основния да бъде наградена по-скоро „ранната“ Дорис Лесинг, защото „късната“ Дорис Лесинг – днес на 94 години, била четвърторазрядна съчинителка на неразбираема проза. В тази неласкава оценка се съдържа една истина: Дорис Лесинг, една от най-великите писателки на ХХ век, много късно получи признанието на нобеловия комитет и стана най-възрастната романистка, носителка на наградата, само 5 дни по-млада от най-стария нобелист изобщо, физика Реймънд Дейвис-младши. Какво може да се коментира, освен да бъде поздравена, че доживя събитието и може да се нарадва на отличието.

Не само Блум, но и читателите на Лесинг, от години са раздвоени дали „късната“ Лесинг, която започна да пише своеобразна научна фантастика, може да се равнява с романистката-бунтарка, авторката на „Децата на насилието“, серията от пет романа за Марта Куест, написани в период от 17 години: „Марта Куест“ - 1952 г., „Подходящ брак“ - 1954 г., „Вълничка от бурята“ - 1958 г., „Заобиколени от суша“ - 1965 г., „Градът с четирите порти“ - 1969 г.), създателката на шедьовъра „Златната тетрадка“, който вече е издаден на български език в превода на изтъкнатата англицистка доц. д-р Весела Кацарова. През 1983 година обаче Дорис Лесинг се подигра и със специалисти, и с критици, и с почитателите си, като представи новия си роман „Дневникът на добрия съсед“, а след това и „Ако старците можеха...“ под псевдонима Джейн Сомърс. Издателите отхвърлиха многократно романа на „неизвестната писателка“ (това беше замисълът й – да покаже проблемите нa неизвестния автор), а когато Лесинг го издаде при посветения в номера й свой издател, читателите си купиха едва 5000 бройки.

Тази лудория на тогава 64-годишната романистка, напомни буйното й детство и бурната й младост. Баща й, капитан Алфред Кук Тейлър, участник в Първата световна война, се запознава с майка й, Емили Мод МакВий, в болницата „Роял Фрий Хоспитал“, където тя като медицинска сестра се грижи за бъдещия си съпруг, чийто крак е ампутиран. Капитан Тейлър отвежда младата си жена от родния Лондон в другия край на империята в – Керманшах, Персия (сега Иран), където работи като банков чиновник в Имперската банка. Тук се ражда, на 22 октомври 1919 година, дъщеря им Дорис Мей Тейлър. Шест години по-късно семейството заминава с двете си деца, Дорис и брат й Хари, за друга английска колония - Южна Родезия (днес Зимбабве), и така ранното творчество на Дорис Лесинг (в известен смисъл дори цялото й творчество) ще се свърже завинаги с темата за Африка. Фермата с хиляда акра (около 4000 декара) царевица на баща й не се оказва доходоносна. През 1926 година Дорис е изпратена от майка си в римокатолическото манастирско училище в Солсбъри (днес Хараре), от което на 14 години отпада и с това слага край на официалното си образование (също както друга английска нобелистка, свързана с Африка, Надин Гордимър) и се изгражда като изтъкната интелектулка със собствени усилия, четейки още като дете Чарлс Дикенс, сър Уолтър Скот, Робърт Луи Стивънсън, Ръдиард Киплинг, а по-късно и Дейвид Хърбърт Лорънс, Стендал, Лев Толстой, Достоевски. На 15 години Дорис напуска и дома си и работи като болногледачка (зетят на работодателя й, стеснителен ухажор, имал навика да се вмъква в леглото й само с целувки), една година е телефонистка и секретарка, а през 1937 година се жени за първия си съпруг Франк Уиздъм, с когото имат две деца и с когото се развежда през 1943 година, като зарязва и децата си. Подробностите за живота й са известни от двутомната й автобиография, която Лесинг завърши през 1997 година със събития от 1962 година и която не желае да продължи.

Дорис става член на левичарски читателски клуб, в който среща бъдещия си втори съпруг, политическия активист Готфрид Лесинг, член на комунистическата партия на Родезия, ражда им се син, но през 1946 година двамата се развеждат. Съпругът й по-късно става посланик на Източна Германия - ГДР в Судан и случайно е убит заедно с третата си жена по време на размириците срещу диктатора Иди Амин Дада. След раздялата с Готфрид Дорис Лесинг заминава за Лондон с малкия си син, за да започне кариерата си на професионална писателка с романа „Тревата пее“ (1950).

През шестдесетте (1964) до осемдесетте години, а може би и до по-късно, Дорис Лесинг става почитателка на мюсюлманската аскетична и мистична секта на суфистите, като през 1979 година учредява суфистки фонд със сто хиляди долара. Смята се, че творчеството й от този период отразява тези нейни идеали. А те се явяват и продължение (както е и с християнската и други религии), по-доброто продължение на увлечението й по социализма – за известнен (неуточнен) период от време Дорис Лесинг е член на английската комунистическа партия, марксистка, но разочарована напуска комунистическото движение през 1954 година – „това са глупости, които нямат абсолютно нищо общо с онова, което става по света“, пише тя през 1997 година.

Често в творчеството й, свързано с анализа на безспорния й шедьовър „Златната тетрадка“ (1962), разчитат посланията феминизма от средата на ХХ век: Симон дьо Бовоар, Бети Фрийдмън, Джърмейн Гриър, Мерилин Френч. Тя лично отказва да бъде тълкувана по този начин.

През дългия си творчески живот от 1950 година до днес Дорис Лесинг пише и издава над 60 тома стихове, разкази, пиеси, биографични и публицистични текстове, но славата си дължи преди всичко на романите си, последният от които, „Пукнатината“, е публикуван през 2007 година. Редица от творбите й са драматизирани, има една адаптация за опера и един филм с Джули Кристи – по най-известния от „научно-фантастичните“ й романи „Инструкция за спускане в ада“ (1971). Специален интерес представлява „Особено котките“, книга, предназначена за деца, разкриваща голямата й обич към любимото животно на пророка Мохамед – котката.

Както парадоксално се случваше през втората половина на ХХ век, Дорис Лесинг беше преследвана заради политическите си убеждения във „втората си родина“ - в Южна Родезия (а също и в Южна Африка), където от 1956 година й бе забранено да пребивава, но книгите й не се издаваха и в Съветския съюз, а оттам и в България, макар че в сборника „Притчи от друга земя“ има включен неин разказ – в знак на несъгласие с ренегатството й от комунистическата партия, разочарована от разкритията за сталинизма. В свободната днес ЮАР и Зимбабве тя се върна след 40 години, през 1995 година, за да се види с дъщеря си и внуците си.

Първите си разкази Дорис Лесинг пише още преди да навърши двадесет години и дори отпечатва някои от тях в африкански списания.

И преди нобеловата награда, обявена на 11 октомври 2007 година, Дорис Лесинг е отличавана с престижни отличия в Англия, в САЩ, в Австрия, в Италия, в Германия, в Испания и другаде.

Малко анекдотичен е случаят с желанието на кралица Елицабет ІІ да я обяви за почетна баронеса. Лесинг отказа, защото официалната титла е „Баронеса на Британската империя“, а, както писателката посочи, империята вече я няма. Тя обаче прие званието „Почетен кавалер на орден“ през 2000 година. През същата година в Националната портретна галерия в Лондон е изложен и нейният портрет, нарисуван от Ленард Макком.

Дорис Лесинг е обявявана за творец на възродения реалистичен „роман на възпитанието“ на ХХ век, за модернист, продължил експериментите с „потока на съзнанито“, за феминистка – „икона на феминизма“, за мистик, за социална писателка, за фантаст (срещу това се обявява уважаваният професор Харолд Блум), но африканската тема, а по-същество политическата антирасистка тема на антиимпериалистически и антиколониален протест е най-силно защитена в прозата на писателката, която обаче ненавижда тези стереотипни категоризации. Обикновено се говори за период на комунистическата тема (1944-1956), на психологическата тема (1956-1969) и на суфистката тема – през следващите десетилетия, които завършват с последния й период, в който смесва тези теми. Това деление й е неприятно. Наречена беше от критиците „археолог на човешките отношения“ и срещу това тя не протестира.

В продължение на 7 години Дорис Лесинг не бе издавала нищо, но след „завръщането“ си като романистка през 1996 година с „Пак любов“, издаде удивителна поредица от епични творби, като „Мара и Дан“ (1999), „Бен на света“ (2000), „Най-сладкият сън“ (2001), „бабите“ (2003 г. – заглавието маниерно се изписва с малки букви), „Историята на генерал Дан и дъщерята на Мара, Грио и Снежното куче“ (2005). Освен изрежданите дотук романи, трудно е да се говори снизходително, за който и да било от всички останали нейни книги, но можем да допълним списъка с нашумели творби от различни периоди, като „Лятото преди мрака“ (1973), „Добрият терорист“ (1985), „Петото дете“ (1989) – който е продължен с „Бен на света“.

В английската литература Дорис Лесинг вече е заела специално място, като една от първите следвоенни романнистки, които възродиха величието на онова блестящо поколение на английските писателки от ХІХ век, едно уникално световно явление в жанра. Новото престижно поколение включва десетки романистки – от връстнички на Лесинг и от по-млади писателки – от Айрис Мърдок, Оливия Манинг и Надин Гордимър, до Маргарет Драбъл, А. С. Байът, Мюриъл Спарк, Сузан Хил и толкова други. Силата на творчеството на Дорис Лесинг не е само в изящната й стилистика, а и в дълбоката й съпричастност и разбиране на универсалните травми на човека.

Дорис Лесинг живее в Лондон и продължава да пътува – през 2006 година участва в ежегодния литературен фестивал в Бат, включва се в турнетата за промоция на книгите си. Оплаква се, че е започнала да оглушава, заради антималаричните лекарства, които е вземала като дете – брат й Хари по същата причина губи слуха си още пред осемдесет години. Отттогава тя изглежда доста променена, но не заради годините, а защото е престанала да бъде онова буйно момиче от миналото и неистова млада писателка. Сигурно така повече й отива — като жив класик. Нобеловият комитет я дефинира като „епик на разделената цивилизация“ и това сигурно е комплимент. Въпреки няколко десетилетия на полузабрава, въпреки разочарованието на мнозина от някои от жанровите й творби, Дорис Лесинг все пак е творец, четен от поне три поколения. това със сигурност е комплеминт.

 

© Текст: Йордан Костурков

© Снимка: Martin Cleaver/AP, The Guardian

Коментари

Само регистрирани потребители могат да добавят коментари!