Вход / Регистрация
СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА УСТРОЙСТВО!

Филтър





Дорис Лесинг Дорис Лесинг

Дорис Лесинг

Великобритания

За сърцето на една независима жена

Дорис Мей Лесинг е брилянтната британска писателка, която печели Нобелова награда за литeртура през 2007 г. заради невероятната си способност да улавя пулса на съвремението и да пресъздава изтръпналите точки на света, в който живеем.

Родена е на 22 октомври 1919 г. в град Керманшах (днешен Бахтаран, Иран), тя е дъщеря на капитан Алфред Тейлър и майка Емили Мейд Тейлър - и двамата родом от Великобритания. Баща й загубва крак по вереме на Първата световна война и е приет за възтановяване след ампутацията в Кралската Свободна болница, където среща своята бъдеща съпруга и тамошна медицинска сестра. След сватбата младото семейството се премества в Керманшах, с цел да потърсят работа като чиновници в Имперската банка на Персия. Преживяват известно време в този град, където се ражда и Дорис, а през 1925 г. се местят в тогава британската колония Южна Родезия (Днес Зимбабве). Новото място изпълва семейството с неджда за по-добър живот, за това баща й закупува около хиляда акра земя с намерението да отглежда царевица, тютюн и други зърнени култури. Майката на Лесинг се опитва да води приличен стандарт на живот сред грубата и недодялана среда. Това обаче се оказва невъзможно, защото семейството не притежава много финансови средства, а фермата постепенно запада. По-късно Лесинг сравнява годините, прекарани в африканската пустош, с кошмар, изпълнен с много страдания и твърде малко радости, намирани най-вече сред природата в игрите с брат й Хари. Именно нещастното детство е една от причините да започне да пише и разказва за Африка - нейните впечатления от живота там; пресъздава отношенията между колонизаторите и черните африканци и делящата ги културна бездна.

Дорис получава ранното си образование в римо-католическо училище, обучаващо всички момичета в Солзбъри (днешен Хараре), ала не успява да го завърши. Тя напуска класните стаи на 14 годишна възраст и оттам насетне поема образованието в собствените си ръце. На 15 години напуска и дома си и започва работа като детегледачка. В помощ на нейното интелектуално израстване идват политически и социологически книги, които получава от своите първи работодатели. Точно това са годините на ранното й творчество. През 1937 г. Лесинг започва работа като телефонистка и скоро след това се омъжва за първия си съпруг Франк Чарлз Уисдъм, от когото ражда дъщеря Джейн и син Джон. За нещастие бракът й не потръгва и през 1943 г. се развежда като оставя на съпруга си двете деца.

След този семеен крах интересите на Лесинг се пренасочват към популярната общност на Left Book Club - комунистически книжен клуб, към който се е присъединила година по-рано. Това е мястото, където се запознава с втория си съпруг - Готфрид Лесинг. Те сключват брак и не след дълго се радват на син Питър. Вторият й опит да има семейство също се проваля и завършва с развод през 1949 г., откогато Лесинг остава окончателно неомъжена. По-късно Готфрид Лесинг става дипломатически представител на Източна Германия за Уганда и е убит в бунта против Иди Амин Дада през 1979 г.

През същото това време, непосредствено след поредния развод, Дорис избягва с най-малкия си син за Лондон, за да започне писателска кариера и да следва комунистическите си виждания. За това, че е оставила другите си две деца в Африка тя казва, че по онова време не виждала възможност за различен избор.

„Дълго време мислех, че съм извършила много смела постъпка. Няма нищо по скучно за една интелигентна жена да прекарва безкрайно много време с малки деца. Мислех, че не съм добър човек, че да ги изведа напред в живота. Щях да свърша като алкохолизиран и разочарован интелектуалец, също като майка ми".

През 50-те и 60-те години Дорис Лесинг е активистка на британската компартия и участничка в антиядреното движение. Известно време работи като журналист и не крие мението си от света. Заради тази й дейност и нейната критика срещу апартейда, получава забрана да прекрачва границата на ЮАР и Родезия.

Творческият й път е дълъг и плодотворен. Първият й роман „Тревата пее" е публикуван през 1950 г., а романът, с който прави категоричен пробив „Златната тетрадка" написва през 1962 г. Възгласите определят произведението й като ярко и забележително, създадено със силен новаторски заряд. Романът слага началото на един нов период в британската култура, определян като революционен. Произведението й дори се счита за класика на феминистката литература. Между 1952 г. и 1969 г. публикува полуавтобиографичната серия „Деца на насилието", състояща се от пет романа: „Марта Квест" (1952), „Подходящият брак" (1954), „Вълни след щурма" (1958), „Обкръжени от суша" (1966), „Град за четири врати" (1969). Последващите „Инструкция за спускане в ада" и „Лято преди залеза", публикувани последователно през 1971г. и 1973г., потапят читателя в бездната на една разтроената психика и човешко безумие. Между 1979-1983г. пък излиза серия от фантастични романи „Канопус в Аргос". Поредицата представя романи за бъдещето, в които персонажите - различни архетипове на мъже и жени - взаимодействат в космическото пространство, състоящо се от шест „нива на битието": „Шикаста" (1979), „Бракове между зони три, четири, пет" (1980), „Експерименти на Сириус" (1981), „Създаване на комитет на представителите за планета осем" (1982). През 1988 г., по мотиви на последния, композиторът Филип Глас написва опера. Финалният роман е „Документи, имащи отношение към сантименталните агенти в империята Волиен" , издаден през 1983 г. Фантастичните романи имат предимно филососка проблематика. В тях често пришълци от други вселени са описани като божества. Писателката получва критични отзиви, но произведенията набират популярност.

През 1984 г. Дорис Лесинг прави опит да публикува два романа под псевдонима Джейн Съмърс, с цел да покаже трудностите, пред които се изправят новите автори, с желание да стигнат до печат. Първоначално романите са отхвърлени от британския издател на Лесинг, но по-късно са приети от друг англичанин - Майкъл Джоузеф, и в САЩ от издателя Алфред Кнопф. Това са „Дневникът на добрата съседка" (1983) и "Ако старостта би могла..." (1984). През 1985 г. Лесинг публикува сатиричния роман „Добрият терорист", спечелил благосклонността на критиците. През 1988 г. поредната й голяма книгата, считана за емблематична за тврчеството на писателката, е „Петото дете". През 1990 г. излизат две автобиографични книги „В моята кожа" и „Да вървиш в сянката". След осемгодишно прекъсване Дорис Лесинг се завръща с „И отново любов" през 1996 г. и футурологичния роман „Мара и Ден" от 1999 г.. Романът „Бен, захвърленият" , продължение на „Петото дете" излиза през 2000 г.

Всепризнати са и разказите на Лесинг, публикувани в няколко сборника. По-известни са „Това беше страната на стария вожд" (1951), „Навикът да обичаме" (1958), „Мъжът и двете жени" (1963), „Африкански истории" (1964), „Изкушенията на Джек Оркни" (1972). През 1978 г. излиза том с разкази, включващ цялата „малка проза", освен разказите, действието на които се развива в Африка. Поредният сборник, „Настояще", е публикуван през 1992 г. Лесинг е автор и на пиесите „Мистър Долинджер" от 1958 г., „На всеки - своя собствена пустиня", от 1958 г., „Правдата за Били Нютон", поставена през 1961-ва и „Игра с тигър" (1962).

Разширявайки мирогледа си и обществените контакти с хора от различни професионални сфери, в резултат на ново сътрудничество с композитора Ф. Гласо, се появява операта „Бракове между зони три, четири, пет", премиерата на която е в Германия през 1997 г.

Публицистиката на Лесинг включва книгите: "Преди всичко котки" ( в две издания, второто от които преработено през 1991 г.), а също така два тома спомени „Завръщайки се у дома" (1957 г.) и „В търсене на английския" от 1960 г.

През 2007 година британската писателка е лауреат на Нобелава награда за литература. Според мотивите на шведската Академия на науките 87-годишната писателка е избрана, тъй като е "епичен изразител на женския опит, който със скептицизъм, жар и визионерска сила подлага на анализ една разделена цивилизация".

Лесинг е 34-та жена нобелист и 11-та, отличена за литература в историята на приза. Освен това е и най-възрастния Нобелов носител от основаването на наградите през 1901 г.

 

 

Критика

  • Милена Кирова ~ По-добре късно..., понякога. С 46-годишно закъснение българският читател получава в превод един от най-важните романи на ХХ век. От ... прочети цялата

Добавени книги от този автор